Надежда Миразчийзка – ‘кючекинята’ или какво се случва, когато нещата не са такива, каквито изглеждат

Случвало ли ви се е животът да ви срещне с някой, да ви ‘сблъска’ за един миг и после да ви запокити в различни посоки. Такова общо взето е познанството ми с Надя- запознахме се преди години, тя ме впечатли, запомних я, реших, че искам да я видя отново и толкова.  През годините съм попадала на част от телевизионните й участия – както можете да се убедите и сами външният й вид е атрактивен, а заниманието й с бели денс я прави интересна за предавания от всякакъв вид. Това, че животът й е свързан с ориенталските танци, беше поводът да я потърся за интервю. Реакцията й беше – ела на един от уроците за жени, които правя, за да почувстваш случващото се и тогава ще говорим. Отидох, видях и тотално се обърках, защото, това, на което присъствах беше дълбоко и емоционално – приех го повече като психологически стреч, отколкото като танц.

Разговорът започва сякаш от никъде, Надя ми казва привидно без повод, нещо, което си давам сметка, че имам нужда да чуя: ‘Когато се опълчиш срещу собствените си демони, животът придобива друг вкус. Знам, че моята майка е правила най-доброто за мен, знам колко съм била неблагодарна и своенравна. Виждам го сега в дъщеря си, но се опитвам да еволюирам в начина, по който аз се отнасям към дъщеря си – това звучи банално, но, означава, че ако тя се държи с мен по определен начин, аз гледам да не съм реактивна, а да съм активна. Това е, което създава границите. Когато тях ги няма, самото дете се губи, то е нещастно заради това, че няма за какво да се хване. Когато няма кой да му каже какво може да прави и какво, е по-добре да не прави, то все едно е без родител’.

Оставям изводите за после и се потапям обратно в усещането от преди няколко минути – чувствам тялото си странно затоплено и леко, традиционната ми болка в кръста е намаляла, душата ми е развълнувана, а в главата ми е каша. Осъзнавам, че нагласата ми за това какво представлява един урок по бели денс е била разбита на пух и прах. Очаквах буйни ритми и солидна доза еротика. Присъствах на нещо различно… Да караме по ред. Вместо ‘засукани мацки’ в салона имаше жени на различна възраст, с различно излъчване и подход към случващото се. Имах усещането, че всяка от тях участва в различен урок, а на повърхността сякаш всички се движеха в общ ритъм. И беше, и не беше така. Странна работа. ‘Кажи сега, какво искаш да питаш’, подканва ме Надя и наблюдава с интерес объркването ми.

Ама тези момичета са толкова различни?

Нали? Аз много щях да се притеснявам, ако бяха еднакви, че нещо копи-пействат. Внимавам много тези жени, които идват не само да запазят идентичността си, но и да я намерят и развият. Защото е пълно с имитации навсякъде по света, във всички браншове и тук не говорим за танци, а за стил на живот.

Когато родих сина си имах нуждата да ходя някъде, където да общувам като равноправна с някакви жени, с които нямам какво да деля, с които нямам борба за надмощие, да си раздвижвам тялото, да си изпразвам главата и да обменям енергия с някакви хора – без причина и без изгода… Когато го създадох този курс го направих заради това – да може една жена да дойде тук и да си раздвижи женските органи, цялото тяло, гръбнака… Идеята е първо физически, после емоционално, енергийно и всякак да се освободиш от напрежението. После някои от момичетата пият чай отвън, споделят си някакви полезни неща, или пък просто си говорят.

Има някакво свързване по женски, струва ми се. Така го усетих…  

Да, а имай предвид, че някои от тези жени идват за първи, втори, трети път…

Аз не се чувствах не на място, въпреки че не съм си представяла, че някога ще присъствам на урок по танци точно…

Нали? И виждаш – тук няма игри за надмощие. Аз не толерирам такива неща, не смятам, че това е начин да си преживяваш живота – опитвайки се да се правиш на по-готин от другите. В този негативен смисъл на женското – с интригите, с конкуренцията, аз не си го представям изобщо.

Искам да давам нектар, бе човек, талашит има навсякъде. Цял живот, всички хора се зариват в талаш навън. Там имаме пред кого да се правим на готини, от кого да се страхуваме, с кого да се конкурираме. Тук поне като дойдеш, да имаш час и половина наистина да въздъхнеш и като си в такава безкиселинна обстановка, ти можеш да си погледнеш навътре в себе си, да си видиш някоя бакийка… Понякога някой се разплаква, благодари че нещо е преживял, от нещо се е освободил.

Преди време се стараех индивидуално да хвана всеки за ръчичка, като в детската градина, да го водя в неговата посока и там да го оставя до вратата, към която е тръгнал. После разбрах, че и това не е добър подход – мен много ме изтощава и второ, къде е доверието ми в този човек? Утре ще реши да отиде до друга врата, пак ли ще трябва да го заведа? Разбрах, че най-висшата форма на помощ е доверието. Та това е този урок по танци… И някой като иска да му разкажа за бели денс урока, какво да му обясня?

Аз очаквах нещо различно – стъпка в страни, ръцете горе, ханш наляво…

Не можеш да кажеш, че го няма, нали?

Напротив, има го, но не е това акцентът, или поне за не го приех така.

На мен ми е ясно едно, когато дойде някой тук, той не може да види нищо различно от собствените очила, с които гледа. Виждам в очите на жената това, че й е харесало, виждам възхитата й, това, че усеща преживяването като нещо различно, но като прочета написаното след това, разбирам, че това не е моят свят, а нейния. Разликата е, че аз вече съм ок с това, че всеки, който коментира случващото се тук, ще е през неговия свят. Аз съм рефлектор, огледало – буквално и преносно. Ако си запозната с Human Design, това означава, че  всичките ми центрове са празни и работата ми е да се изчистя от его, за да може духа да работи през мен. Когато не съм успявала да го направя, първо аз съм страдала от това.

Преди години, когато се запознахме, останах с впечатление, че танците някак са ти писнали…

Ами те много пъти са ми писвали и съм искала да се разделя с тях. Първо, защото ми беше трудно да надмогна общественото мнение, което живееше вътре в мен. Защото ‘кючекинята’ и разни други подобни определения обикновено визират някакви безмозъчни, гъвкави телца на полуциганки, които друго не могат и се превръщат в сексуални обекти.

И това нещо живее около теб, надушваш го. Преборих го и започна да ми се случва следващото – започнаха да ме търсят жени, които очакват и търсят точно него. В един момент осъзнах, че егото ми не е доволно от това какво се търси в моя магазин. Няколко пъти усещах, че искам да избягам от тази ситуация до момента, в който не реших да ‘седна вътре в нея’ и да видя какво ще стане. Знаеш ли кога се омиротворих с това? Когато дори егото на скромната в мен просто умря.

Аз имам танците като дарба, трябва да ги дам на света и го правя. Дали ти ще кажеш, че съм супер, а за някой друг ще съм лека жена и за ще се разболея – това е его. Всъщност както на хлебаря работата е да умеси хляб и да го изпече, моята е да изтанцувам един танц за теб. Като се умиротворих, си казах – дай да видим какво не ми достига в танците и какво ми е в повече и да го балансирам. Тогава започнах да намалявам някои движения, да увеличавам други… Открих, че музиката, на която танцувам е за изключително значение за мен. Това, което ползвам в момента са трайбъл стилове – модерен аранжимент на етно парчета. Не е класическият бели денс, на който аз танцувах до преди 1 година. В него  самата музика те обуславя, вкарва те в рамки. Сега почти не пускам такива ритми.

Най-трудно ми беше да избягам от очакванията на жените, които идват, защото, когато от 10, 8 очакват бели денс, не се получава. Стегнах до момент, в който просто избягах, спрях да водя уроци, скрих се, за да мога, когато се върна, да имам вътрешната устойчивост, че правя това, което искам, а не, което другите очакват. В София има поне 20 школи с различни стилове и всякакви ръководители. Част от тях с претенции, че са учили в чужбина, имат огромен опит и т.н. Нека! За всеки влак си има пътници, просто на мен ми е тясно там.

А Индия какво общо има с тази история? Виждала съм твои снимки оттам.

Ами има общо с мен и с цялото ми семейство. Тя е като една майка, която ме храни. В мен живеят ценности, които за Индия са основни, а в България- не. Това дали ще говорим за уважение към родителя или Учителя с главна буква, за отношението към живота или за междуличностни отношения, тези изконни ценности за тях, се възпитават дори в училище. При нас няма такова нещо. Ако там децата се раждат първо със закрилата на семейството си и после със закрилата на учителя си и после на гуруто си, при нас е друго. На Запад е ‘Аз-ът’ среща ‘Аз-а’ и започват един-друг да се дебнат, да се прецакват и да си играят кой е по-велик. В Индия, като си намериш гуро, можеш да му се довериш, защото той те води като майка. А в западния свят, се раждаш и оставаш само, защото майка ти или ходи на работа, или никой не я е научил, че е по-важно да ти направи масаж, отколкото да говори по телефона, или да изчисти къщата.

Едно дете учи за себе си от начина, по който ти го докосваш и носиш дори, от начина, по който се отнасяш с него… Гледам как близките ми хора се отнасят към децата си. Те са нещо средно между животни и машини. Нямат доверие в интелигентността на децата си, че могат да се справят с тоя свят. Какво е най-разпространеното? Гледаш го, докато успее да си стъпва на краката, пращаш го на детска градина, където няма никакво лично отношение. Там учат ли ги на някакви приоритети? Гледат ги, за да пораснат достатъчно, за да тръгнат на училище, където ги учат да смятат и коя е столицата на Франция. Някой говори ли за емоционална интелигентност, за това как да общуваш със себе си, как да разбереш какво обичаш и какво искаш, как да кажеш на някого по адекватен начин, че го обичаш? Влизаш в училище, в което на 12 години пушат цигари по ъглите и ходят със сутиени… И в това нещо ти трябва да оцелееш цялостен и истински, да имаш какво да дадеш на децата и семейството си. Носиш усещане, че трябва да се оправяш сам, за да оцелееш в някаква институция.

Не идеализирам Индия. Обиколили сме я цялата и знам, че там има хора и хора – не те посрещат с цветя на самолета, нито гуруто ходи 2 см. над земята. Там е пълно с просяци, с хора, които се опитват да откраднат, да излъжат, но има и други. Те са милиарди. Това, което мен ме е покъртило е, че хората спят буквално на тротоара – ако майката има някакво старо сари, тя ще го закачи, за да прави сянка на семейството, но детето е научено от малко всеки ден – с гъба и сапунче, с една кофа вода, защото няма повече, то се изкъпва, клечейки на тротоара по гащи. Всяка сутрин се мият зъбите, защото те знаят, че чистотата е здраве. Колко жени не къпят децата си всеки ден в апартаментите с течащата топла вода?

Очите на тези хора излъчват доволство и покой – това ме шокира. Тези хора, които нямат къде да живеят, са в мир със себе си. Когато сина ми беше на 3 години и половина, го нося на хълбок, защото е трудно да се движиш в тълпите в Делхи, а за един месец в Индия, вече съм раздала всичко, което мога, разревала съм се за всяка гледка и вече съм обръгнала на просяци. Нервна съм, че имаме 15 мин. да стигнем, накъдето сме тръгнали, а не мога да си проправя път и ме пресреща една просякиня, която носи своето дете по същия начин като мен. Веднага следва: ‘Мадам, дай пари’. Аз й казвам: ‘Не, ти ми дай пари!’ Тя ми вика: ‘Ама вие сте щастлива жена’. Питам я: ‘Ти не си ли щастлива?’ Казва: ‘Да щастлива съм!’ Отговарям: ‘Тогава ти ми дай пари’ и тя казва: ‘Добре, колко?’.

Поисках и 2 рупии (30 рупии са левче) и тя ми даде! Каза само, да ги изхарча за детето. И аз ги взех – това за мен беше социален експеримент. Тази жена ми даде парите с пълното осъзнаване, че тя е наистина щастлива и с благословията, че от нейното щастие, дава на моето щастие. Нямаше го вече коя колко пари има…

Връщаме се обратно след известно време, виждам я пак и й давам 100 рупии. Не ме разпозна, беше ме забравила! Тя не беше инвестирала в западната жена, която ще й върне… Ето такива малки случаи в Индия, ми помагат да преразгледам въобще качеството на живот.

И после – контрапункт сигурно.  

Ами, да! Връщаме се, отивам до мола и виждам едни хора, които са невротични, с очи гладни, жадни, недоволни. Няма я искрицата живот, няма я радостта, разбираш ли? Щурат се, купуват си долнища на ацунг за 100 лв. Ама какво го правиш това нещо, колко сезона то носиш? Пред кого, защо? За 100 лв. ще нахраниш едно село деца… Защо е нужно? Малко повече креативност и си облечен за много по-малко пари и то както на теб ти харесва. Забелязвала ли си състоянието на манекените на билбордовете? Остави дрехите, те ти продават състоянието на безутешна безпмощност…

Когато попитах Учителя си индиец какво му прави впечатление в България и очаквах да каже ‘красиви жени, хубава природа’, а той отговори ‘нямате майки’.

Нямате майки?!

И аз така реагирах. Но той обяснява – ходя по улицата и не виждам майки… После погледнах с неговите очи. Ти заглеждала ли си се в какво състояние са жените, които бутат количките? Повечето от тях пушат цигара, говорят по телефона – те са отсъстващи. Бързат този период да отмине, да дадат детето си някъде и пак да станат ‘нормални хора’. Колко жени в днешно време се наслаждават да са майки? В момента водя йога за бременни и слава богу, защото все едно с мехлем ми мажат душата и ми я лекуват от този извод.  Виждам 10-15 жени дневно, които ходят на йога и после водят децата си на бебе йога, т.е. вече има и друг тип майки. Те се хранят здравословно, интересуват се от пренатално възпитание, ранна връзка майка –дете. Разбира се по западния начин, чрез мозъка, защото техните баби не са ги масажирали… Ама мен са ме!

Индия е едно място, на което човек може да си спомни корените. Не става дума з това дали ще пееш мантра, в кой бог ще вярваш и колко си религиозен. Говоря, че, за да живееш на планетата здрав като физическо тяло, ти трябва да се грижиш за него – да го храниш с добра, чиста храна. Не е никак задължително да е скъпа или трудно да се готви. Това, което продават бабите на пазара, обикновено е най-евтино в момента, в сезона си е и е най-чистото. Купуваш си го, готвиш го и го поднасяш на трапезата на децата си и те са здрави. Могат да ядат първо, второ и трето за около 10 лв. на ден, при това прекрасна храна. Излиза, че мъжът може да е основният работещ в семейството, жената да поработва нещо за тонус, както аз правя – два три пъти седмично и през другото време да съм изчистила, да съм сготвила, да съм с децата си, да ги слушам, когато ми говорят, да ги виждам. И пак ми прекалява телефонът понякога и просто го изключвам.

Майката е тази, която създава духа на семейството. 

И прави изборите. Не случайно и Петър Дънов, и който и друг да посочиш, казват, че жените са душата на семейството. Поколението се сменя на 15 години. Ние в момента творим буквално бъдещето. Това, което аз и ти даваме на децата си, утре те като камък в езеро, ще го дават на другите – на приятели, на компания. Защото един човек може да смени стотици. В никакъв случай не говоря за манипулация, а за това, че един човек със своето здраво присъствие, може да повлияе на 5 човека, които са 5 семейства, което означава 25 човека. По този начин, ти и едно здраво дете да отгледаш, си променила целия свят…

До сега сме живели някакси, в невежество и т.н. Добре, но днес в България имаме всичко – добри битови условия, свобода, добра природа, дори възможност за избор на религия, буквално сме царе. И остава всеки да си направи избора какво прави с всичко това. В днешния ден аз можех да направя сто неща – да отида на фризьор, да работя в офис, да си посипвам главата с пепел колко е кофти животът или да обикалям в ужас доктори, защото детето ми е с температура, вместо да го оставя да полежи и да си почине… Това са свободни избори. В този миг ние творим бъдещето.

Колко от жените, които видях, се променят?

Все повече. С някои от тях, според степента на развитие на съзнанието, веднага се разпознаваме и веднага се приобщаваме. Има жени, които идват с много страхове и им трябва време да се доверят, не на мен, а да се доверят на свободата, която им се предлага. Защото това е, което аз се опитвам да им дам – т.е. ти влизаш и си в страната на неограничените възможности. Около теб всичко е портали и твоя е отговорността през кой от тях минаваш. Ако на някой не му е било комфортно тук, то е вероятно защото се е почувствал зле от тази тежест, от бремето на отговорността. Има жени, които идват и след определено време всякакви гръбначни проблеми изчезват и те са много благодарни. След една година обаче една от тези жени осъзнава, че самата тя има дарбата да лекува хора, плаши се, просто бяга и продължава живота си по начин, по който тя решава, защото за нея другото е прекалено. Ок, аз съм тук и продължавам – жени идват, тръгват си, някои задържат по-дълго, други не. Има случаи – жената танцува при мен, докато не е бременна, после идва на йога за бременни, ражда, после това се повтаря за второто дете. Раждат слънчица и то не за друго, а защото са майки.

Трябва ли една жена да бъде свободна от ангажименти, изцяло да разполага с времето си, за да идва на танци? 

Не. Да си открадне час и половина седмично може всяка жена и го прави. Въпросът е за какво го ползва. Преди време водех вечерни часове, но първо всички сме изморени, после това пляко рефлектира върху моето семейство и реших, че който наистина иска, може да дойде и във вторник в 11 ч. Можеш да си вземеш половин ден отпуск и да си го наваксаш. Плюс това аз правя и полудневни семинари, които обикновено са събота или неделя и са по 4 часа. Там стигаме до по-дълбоко. По време на тях ‘избутваш’ някой по-голям камък, а в делничните занимания, държиш профилактика. Правя го за жените, които са ангажирани с работа и семейство. Ясно е, че повечето са такива. Колко от нас могат да си позволят да щракат с пръсти, да не работят и да имат нужното благосъстояние? Дай Боже! Но на този етап ми е ясно, че човек или има пари и работи, или има време и не работи, но няма пари. Или пък са ангажирани с децата си. Аз затова искам да идват с тях и сами да преценят, дали им е добре да са с тях тук. Това дете, което е било тук 1 месец, си обогатява гледната точка и ще порасне друга жена.

А ти усещаш ли промяната, която се случва в жените, в начина, по който се движат?

О, да!

И не говоря за научаване на стъпки, защото не е това идеята…

Разбрах те! Ако искаш с теб можем да направим експеримент – записваме буквално 2 минути от първия ти урок. После, ако искаш идваш, ако не искаш, не го правиш. Няма значение, твоето подсъзнание вече работи. След 1 месец, на втори урок, пак те снимам и ти сама виждаш разликата. И не говорим за танц само, а за цялостното усещане на аз и тялото ми, аз и света, аз и живота ми, аз и изборите ми. Говорим за промяна в качеството на взаимоотношението между ‘мен’ и ‘мен’.

Защо за жените е важно да имат връзка с тялото си, да го усещат? Не, че за мъжете не е…

И за тях е, но просто танците, които водя, са за жени. Идвали са и мъже, но не е същото – дори енергията в групата става различна. Сега жените имат нужда от подкрепа. Има една теория, в която аз вярвам – че, за да я има дуалността, Ин и Ян, полюсите, има моменти, в които мъжката част на човечеството води, носи отговорността за развитието (не става дума за контрол) на човечеството, след това е ред на жените. Това се редува.

Ние сме минали през тежък период, в който мъжете са носили отговорност, а ние сме били малко подтискани – вероятно, защото предишния път, когато сме носили отговорност, сме се издънили. Няма да давам брутални примери, но е имало такива – манипулация през секс или друг тип. После мъжете се научават да се пазят от това. Сега сме стигнали до там, че жените имат нужда да натрупат самоуважение, уважение към процеса на майчинството, на зачеването, износването на детето, дори към менструалния си цикъл. Това е съвършено време, когато жената е най-близо до духа. Индианци, аборигени, индийци – всички те оставят жената свободна поне три дни извън дома си. Тя не готви, не чисти, не се занимава с деца, когато е в цикъл.  Защо ставаме раздразнителни тогава ли? Ами защото имаме нужда да се занимаваме с други неща, но не го правим. Тогава можеш да легнеш да четеш книга, да рисуваш, да пишеш, да слушаш музика, да си почиваш. Това е времето, в което ти възстановяваш връзката си с Бога, своята енергия и след това си фурия. Нямаш проблеми да готвиш, да си отстояваш позициите, да си прегръщаш мъжа, защото ти си се нахранила.

Затова ли токова много жени имат менструални болки? За да ги накара тялото им да спрат?

Точно така! Затова в Русия имаш три дни право на отпуск на месец и това е станало доброзорно, защото жените са започнали да работят много тежка физическа работа след Втората световна война и са видели, че в този период това не могат да го вършат. Това си е време за теб, разбираш ли?

Направи ми впечатление, че една част от жените тук са по-напреднали във възрастта, би трябвало да са реализирани като майки, да имат добра връзка с жената в себе си…

А, ако са живели по такъв начин, че това не им се е случило?

Оказва се, че това до колко се познаваш, не зависи от възрастта.

Не зависи от възрастта, нито от образованието. Мислим си, колкото съм по-интелектуална, толкова повече ще знам за себе си. Нищо подобно! Много по-често се случва така, че ако седиш вкъщи и си чоплиш носа, много повече можеш да разбереш за себе си, отколкото да ти пълнят главата с чужди истини. Така че тук идват млади, стари, образовани, необразовани, всякакви, жени с положение и такива без. Като видя, че някоя от тях има много нужда, но няма пари, пускам я с по-ниска такса. Преди съм правила и безплатни уроци за някои, но сега не – заради уважението към процеса. Уважавам парите, но те не са факторът на нашите срещи.

Някой ми каза, че си магьосница, а една жена дори, че ти ги спасяваш…

О, моята отговорност е да поддържам атмосферата на пространството и да помня, че те сами се спасяват. В момента, в който повярвам, че аз правя нещо за тях, аз вече съм създала секта. Аз съм тук, за да пускам музиката – моя отговорност е да я подбирам хубава, показвам им движения и създавам настроение. Това, което научих от моя Учител е, че никой не може да даде повече или по-малко от това, което е самия той. Ти идваш тук и носиш присъствието си и това е учителстването. Хората попиват начина, по който гледаш, по който се усмихваш, по който се спъваш или не. Ти носиш себе си – с всичките си приоритети, с цялата си биография, с настроението си.

Как те намери Учителят? 

О, беше много хубаво! След като родих сина си бях в много тежка депресия – психическа, физическа, бях пълна развалина. Имах въпиюща нужда от движение, почивка на главата, просто от рестартиране. Сама си гледах детето, мъжът ми работеше много, нямаше на кого да оставя сина си, за да ходя някъде на релаксираща гимнастика или нещо подобно. Един ден мъжа ми носи вкъщи обява, която видял на едно дърво – за йога в училището до нас. Отивам и се срещнах с моя Учител, който тогава е започвал и по тази причина нямаше никакви други хора, благодарение на което, имаше възможност да говорим, да разпитвам, да практикуваме, а и можех да водя сина си с мен. Затова казвам сега на жените да идват с децата си, защото тогава майката има най-голяма нужда от подкрепа, от свежа гледна точка, която да предаде на дете си, защото първите три години ти го формираш…

Та така се срещнах с моя Учител, който е роден в Хималаите и е първороден син на брамин и е подготвян да бъде пандит, свещенослужител. Вместо това той се оженва за една българка и идва да живее тук.

Но Учителят е в него…

Да, там е – събуден, оцелял, подготвен, железен. Толкова съм благодарна, че съм заслужила да го срещна. Много е прекрасно. С него тръгнахме за Индия.

Виждам, че жените се докосват по различен начин до теб. Имате различен тип комуникация…

Точно така, да. Всяка жена, която идва тук, носи себе си. Както вече казах, аз съм рефлектор – приближавам се до една жена толкова, колкото тя има нужда и колкото ме допуска. А има и моменти, когато моят съзнателен избор също участва.

А продължаваш ли да танцуваш на други места?

Ходя по участия от време на време, но само на такива, които ми харесват.

Каква е разликата сега и преди 5-7 години например?

Минах през фази, в които ме беше срам какво работя, фази, в които се гордеех с това. Сега просто го възприемам като работа – това Бог ми е дал и аз трябва да го донеса до хората. Аз не съм голямата работа, голямата работа е това, което нося. Какво работя? Както и да го етикирам, това е една опаковка и вътре, това което е, човек го взима и го изяжда и толкова.

Като се промени твоето отношение към нещата, промениха ли се и хората, които ти задават въпроса какво работиш? 

Разбира се – веднага! Смениха се местата, на които ме канят, хората, които ме гледат. Имало е един-два случая, в които аз възнамерих неугледно, че мога да изкарам много пари. И Вселената ме засипа с едни безумни участия, в които осъзнах, че не ми е мястото вече. Тогава разбрах, че човек трябва доста съзнателно да дефинира желанията си, защото това, което искаш, ти се дава, но ако ти не си го дефинирал правилно, после трябва да го приемеш.

Примерно последния път, като бях в ‘Шоуто на Слави’, видях колко този свят не е моят свят – някаква истерия, някакъв напън да дадеш всичко от себе си, заради външните резултати, за това някой да те оцени и да ти каже браво. Ти дали си ял, дали си спал, как се чувстваш, няма никакво значение. Това еднократно е ок. Всички имаме запас от енергия и когато се наложи, проявяваме жертвоготовност. Но, ако това е начин на живот, в името на какво ти убиваш себе си? В името на телевизията, на имиджа? Това не е ли его? Безумно е! Аз няма да храня детето си с хубава храна, за да може съседката да каже, че ме е гледала по телевизията. Това не е ли абсурдно? Моите приоритети и ценности ми показват, че хората там не виждат истинската мен, не виждат това, което им нося… Другото място, на което танцувах – едно казино. Ти даваш ли си сметка какви са хората там? Зомбирани, които цъкат по ротативките и няма да кажа какви други… По едно време срещнах погледа на един японец, който сякаш ме питаше ти какво правиш тук. Беше като филм. Този човек, който не знам как точно беше попаднал там, беше единственият, който ме видя.  Има места, на които отивам и се чувствам като призрак, като човек, който не е от това измерение.

Благодарна съм ти, че ми подари това изживяване. Ама как да го наречем?  

Оринеталски танци, арабски танци, джиджи-биджи, няма значение. Това е Танц на Жената!